Създаването на Болница Витоша

От размирните 1990-те през външната търговия към успех в медицината.

Пътят на д-р Орлин Филипов и пътят на Болница Витоша се преплитат, защото Орлин е приел болницата за свой живот. Болница Витоша е създадена през 2001 година, а сградата е построена година преди това.

Историята на създаването ѝ е история за първите години на демократичните промени в България. Д-р Филипов и неговият баща Борис Филипов – икономист, индустриалец, заемал отговорни постове и управлявал хиляди работници в социалистическа България, създават ЕКТА-София, с предмет на дейност външна търговия.

Борис Филипов е с огромен опит на ръководител в сферата на химическата индустрия. В продължение на над 20 години, до 1989-та, той е зам-генерален директор последователно на няколко крупни държавни обединения към Министерство на химията: ДСО Пластмаси и каучук; ДСО Петрол; ДСО Химснаб. По онова време това са колосални по мащабите си предприятия-холдинги, включващи в себе си десетки огромни заводи в цяла България с хиляди работници. Участва в строителството на заводи, най-големият от които – Завод за автомобилни гуми Вида, гр. Видин, съставен от три завода: огромен завод за автомобилни гуми, завод за полиамидни влакна, собствен ТЕЦ и др. На върха на своята кариера – управлението на ДСО Химснаб – Борис Филипов управлява 23 000 души включени в състава на предприятията на Химснаб. По онова време Химснаб е единствената външно-търговска фирма, през която минава външната търговия на всички химически суровини и продукти – целия внос и износ на България. Химснаб включва в себе си огромни компании, 12 на брой, сред които: ДСО Петрол – притежател на всички бензиностанции в България и десетки петролни бази; ДСО Газоснабдяване – вносител и дистрибутор на газ от СССР за огромната тогава българска промишленост; Химическия комбинат Химснаб – Стара Загора; Химко-Враца; Завода за автомобилни гуми Видин, всички заводи за производство на пластмаси и каучук: Кап. Дядо Никола Габрово; Оргахим Русе и още 10 други (заводите за пластмаси и каучук са общо 12); както и редица други по-малки предприятия в страната.

Големите предприятия по онова време се управляват от двама главни – генерален директор и заместник-генерален директор по икономическите въпроси. Генералният директор обикновен е слабо образован, често завършил работнически факултет (рабфак) за година-две, обикновено нищо не разбиращ нито от производството, нито от управление или икономика; задължително доверен човек на Българската комунистическа партия, със силни политически позиции, обикновено „активен борец“ или често роднина на такъв. Генералният директор може да влезе в кабинета на Тодор Живков, в Народното събрание (често те са и депутати). Ролята на генералния в управлението на предприятието е чисто парадна – посещава приеми и партийни събрания, ходи с други като него на лов, следи за „здравия социалистически климат“ в предприятието и периодично докладва на върхушката за висотите достигнати от повереното му предприятие.
Вторият в предприятието е заместник-генерален директор по икономическите въпроси – опитен експерт-финансист, който извършва ефективното управление на огромната структура наречена държавно стопанско обединение (ДСО).

Борис Филипов е от квотата на експертите. Брилянтен икономист, неговият ум, остър като бръснач, е добре ценен от партийната върхушка. Една от бляскавите победи е, когато е поканен от висшите ръководители на държавата да направи одит на едно от онези 200 български задгранични предприятия, които след 1989 година бяха присвоени от техните директори – назначени от българската държава да управляват. Законодателствата в страните от Западна Европа (Ф.Р. Германия, Австрия, Италия и др.) забраняват държавата България да купи в тези държави производствени предприятия. Една от причините е КОКОМ – ембаргото върху достъпа на нови технологии за социалистическите страни. Тогава България, с използване на подставени частни лица, които задължително са верни сътрудници или агенти на Държавна сигурност (ДС) – закупува около 200 предприятия в страни от Западна Европа. Всяко едно от тези лица се представя пред властите на съответната държава като инвеститор, разполагащ с необходимите парични средства, явява се на търг или на свободна продажба, и купува предприятието.

Българската държава, която е истинският притежател на парите, е сключила договор със съответното физическо лице – договор държан в дълбока тайна, защото това е нарушение на местното законодателство. Идва обаче внезапното, и от никого неочаквано, рухване на комунизма, когато тези млади офицери от ДС се организират и всички до един прикриват следите на държавния – на България – произход на парите, които са им били заприходени от ДС с цел да закупят въпросните предприятия; договорите са унищожени; свидетелите са щедро заплатени за тяхното мълчание; и така милиционерите стават за една нощ крупни индустриалци – единствени собственици на производствени компании в Западна Европа – известни на посветените като „онези 200 задгранични дружества“. Та, едно такова предприятие – Виена Пласт, компания, включваща в себе си три под-предприятия, изпада в несъстоятелност някъде около 1987 година. Спешно викат Борис Филипов – опитен експерт, който за разлика от партийните ласкатели, синове на партизани, ятаци и офицери от ДС, притежава необходимият ценз и опит – и го канят да извърши одит на Виена Пласт и да предложи саниране.

След три-дневна експертиза Борис Филипов излага пред ръководството на предприятията и изпратените от София началници причините за изпадането в несъстоятелност и предлага определени мерки за оздравяване на предприятието. Благодарят му и го помолили да седне до тях в залата и изслуша доклад на специализирана международна одиторска фирма – реномираната Strabag. Докладът се покрива почти на 100% с доклада на Борис Филипов и с неговите препоръки. Тогава го канят за икономически директор, но той отказва, защото знае за тайната на придобиване на този тип предприятия. И особено след като начело на предприятието трябва да остане нищо-не разбиращият агент на ДС, Борис Филипов си дава сметка, че не е сигурно накъде ще тръгнат нещата и как ще приключи всичко. Предприятието все пак е спасено.

Борис Филипов е правнук на Деда Джуна – последният чорбаджия на село Гинци и потомък на древен чорбаджийски род, контролирал дервенджийско село (дервент – проход), съставено от люти балканджии, ползващи се със специални привилегии дадени им от Султана, като данъчни облекчения и правото да носят оръжие, за да охраняват прохода над селото. Борис Филипов притежава особен благороднически характер, принципен, горд, честолюбив, приемащ предизвикателствата. Вероятно това му донася твърде много битки и огорчения в кариерата.

Орлин Филипов с дядо си Иван Филипов, 1972

В следващия Блог: Успехите на търговската дейност на баща и син Филипови. Реализирането на мечтата за собствена болница.

Scroll to Top